За всеки левскар - съвсем нормално - Левски е нещо лично и различно. И всеки свързва Левски със свои конкретни емоции и спомени. Свързва Левски с различни времена и периоди. От своя живот и живота на Левски. И така Левски съществува вече 90 години. Левски – разбира се, не е Единственият футболен клуб, но при всички случаи е Специалният клуб на България. Клубът, който наистина носи нещо от духа на своя патрон – Васил Левски, наречен и Апостола на свободата.
Както и да звучи - дори и кощунствено като сравнение - това, което е Васил Левски като влияние върху историята на създаването, утвърждаването и развитието на независимата модерна българска държава, това е Левски не само в българския футбол, а и изобщо в обществения живот на България. За дълги периоди от своето съществуване това е Левски в развлекателното, освобождаващо, разтушително измерение на обществения живот в тази малка изстрадала страна. Да, в трудните и мрачни времена на комунизма Левски дълго е бил сърцето на общественото разлечение и утеха.
Отборът, кръстен на името на Апостола на свободата, и до днес остава носител на дух на свобода. И този дух е останал, въпреки многократните опити той да бъде усмирен, обязден или заличен. Или в последните години – в условията на перверзната посткомунистическа демокрация - просто приспан и притъпен. Или пък употребен.
В крайна сметка обаче футболът е само една емоция, една страст по една игра. Но най-популярната спортна игра. И най-яркият, несравнимият носител и изразител на феноменалността на тази игра в България е именно Левски. Затова той е и най-популярният, най-обичаният. Затова и неговата публика е по-различна, затова мнозина от неговите привъженици са по-разкрепостените, по-свободните, по-духовните, по-духовитите, по-напредничавите. Затова и футболният клуб Левски е един от най-значимите социални феномени в България. Въпреки и неговият очевиден упадък от “зората на демокрацията” насам.
Основан преди 90 години от шепа ентусиазирани младежи в кипящото от енергия и пориви общество на нова България, един от десетките и десетки футболни клубове в плуралистичното и динамичноразвиващо се Трето българско царство, софийският Левски много бързо се превръща в един от най-популярните, а в края на 30-те години вече и в най-популярният футболен клуб у нас. Оттогава до ден-днешен Левски никога не отстъпва от този свой статут. За разлика от упадъка на Славия (обезличен в голяма степен от комуническата власт) или пък от отбора на същата тази власт – ЦСКА (който така и не успява да спечели подкрепата, на която се радват “сините” – просто защото насила любов няма).
Не са малко тези, които твърдят, че магията на Левски е в неговото име. И сигурно тя наистина се корени в него. Но от там тази магия тепърва започва да расте.
Щом говорим за футболен клуб обаче, това, естествено, означава, че става дума преди всичко за футбол. Но футбол откъм многото му измерения – спортно-технически, естетически, емоционални, духовни. И тук “синият” отбор е Лев-ският отбор. Левски - отборът, в който са израснали и са играли най-големите, най-великите, най-уникалните футболисти на България. Именно те са в основата на величието на този клуб. Но в единство с уникалната за България общност на привъжениците на този клуб.
И когато говорим за най-големите български - и едновременно “сини” - футболисти, когато говорим за дадените от Левски еманационни представители на тази игра в световен мащаб, задължително трябва да напишем с големи букви четири имена: АСЕН ПЕШЕВ – КАПУЙ, ЖОРО СОКОЛОВ – ЙОГАТА, ГЕОРГИ АСПАРУХОВ – ГУНДИ и БОЖИДАР ИСКРЕНОВ – ГИБИ.
Поради опитите на комунистите (започнали на 9 септември 1944 и валидни и до днес) да изтрият и фалшифицират историята на България, българите като цяло нямат развито чувство и необходимост от историческа памет. Поради тези причини и името на световния футболист, най-добрият в българския футбол до Втората световна война – Асен Пешев – остава почти непознато. Капуй е изключително комплексен играч, отличен реализатор, с превъзходна техника, комбинативност, пробивност, бързина, игра с двата крака, негова запазена марка са убийствените изпълнения на удари от воле. Скромен, коректен и възпитан – истински спортен пример. Асен Пешев, освен 13 сезона в Левски, играе и няколко години професионален футбол в Чехословакия, където завършва висшето си образование като инженер.
За Жоро Соколов е писано, но по същество - твърде незадоволително. Неговото име е истинска легенда. Истинска. Не в глупавата и куха журналистическа употреба на тази дума. Соколето е футболен виртуоз, гений и артист. С изключителни физически качества. Неговата дарба и съдба поразително напомнят тези на считаните за най-големите в историята на футбола на Бразилия и на Острова – Гаринча и Джордж Бест. Единствената причина Жоро Соколов да няма тяхната световна слава е фактът, че той играе в тотално изолираната Съветска България.
Георги Аспарухов-Гунди е другата голяма легенда на българския футбол. Неговата слава още приживе обаче успява да премине през телените мрежи на полицейския режим в България. Централен нападател от най-висока класа – силен, техничен, елегантен, резултатен, изобретателен, комбинативен. Известен с превъзходната си игра с глава. Неговото майсторство, скромност, обаяние, съчетани с рядка физическа красота, стават причина за истинска Гундимания в тоталитарна България. На подобна популярност комунистическата власт няма как да гледа с добро око. Трагичната смърт на Аспарухов “канонизира” неговия ореол. Затова и по линия на Държавна сигурност се опитват години наред да ограничават публичните прояви на възпоменание за големия футболист. Въпреки това, Гунди е в някакъв смисъл и всеобщ любимец. Приживе той се радва на симпатията и подкрепата и на хора от комунистическата върхушка. Покрепян е и от немалко представители на строго контролираната по това време журналистика. Статутът на Аспарухов е много различен от този на неговия дългогодишен съотборник Жоро Соколов. Соколето, наричан и Йогата, е пълният антипод на социалистическия тип спортист – той е буен, страстен и жизнерадостен индивидуалист, непризнаващ прегради и ограничения, още по-малко пък правилата на милиционерската държава. Неслучайно и кръст на кариерата на този добросърдечен и волен спортен феномен слагат именно фукционерите на комунистическата власт.
Жоро Соколов е човек, който се радва на рядка любов от страна на публиката. 20 години по-късно се появява и неговото напълно “оригинално копие” – Божидар Искренов. Наричан още Гибона или Гиби, известен и с по-късното си прозвище “Радостта на народа”, нападателят на Левски е следващият несъмнен гений на българския футбол - също виртуоз, също артист. Също блестящ дрибльор, финтьор и импровизатор. Независим характер, честен и прям. Не по-малко обичлива душа от Жоро Соколов.
Разбира се, когато говорим за изключителни футболисти в Левски, би трябвало (без никаква претенция за изчерпателност) да споменем имената на: Асен Панчев – знаменитото ляво крило преди Втората световна война. Апостол Соколов-Поцо (бащата на Жоро Соколов) – вратарят-новатор в световния футбол, за когото самият Лев Яшин казва, че се е учил от играта му. Георги Пачеджиев-Чугуна - дребният, но неуловим, бърз, високотехничен и резултатен нападател. Васил Спасов-Валяка – изящният, технически брилянтен халф-нападател с перфектен поглед върху играта.
Така да се каже, в третата редица можем да поставим: Вратарят Ради Мазников – учител на Апостол Соколов в стила да играе в цялото наказателно поле, вратар с осанка и красив маниер. Христо Илиев-Патрата – плеймейкър с отличен поглед върху играта, силен голов нюх, спортсмен. Сашо Костов – крилото с превъзходна техника, финт, пословичен шоумен и зевзек. Павел Панов – елегантният, интелигентен и високорезултатен халф-нападател, дошъл след обединението със Спартак София, но направил своята кариера на “Герена”. Емил Спасов – играч с чудесна техника, финес, финт и тънко чувство и поглед върху играта.
Отлично се вписват в стила и атмосферата на играта на Левски и дошлите от други отбори като вече изградени футболисти, притежаващи изключителни качества - Никола Котков-Котето, Тодор Барзов, Пламен Гетов. (Впрочем, формално и споменатият вече Георги Пачеджиев може да се причисли към тази категория, но той е софиянец, който е левскар по сърце, чията мечта да играе в любимия му отбор се сбъдва чак, когато е 30-годишен)
Интересно е, че Левски е отборът дал на българския футбол и най-добрите изпълнители на едно твърде специфично и ефектно умение – играта с глава. Става дума за майстори като Божин Ласков, Димитър Йорданов-Кукуша, Георги Аспарухов, Наско Сираков. Интересно е, че степента на тяхното умение – макар и различаващо се вече на едно твърде високо ниво – върви по нисходяща линия от Божин Ласков насам. Ласков е известен с ударите си с глава, които имат силата на шут – дори и извън границите на наказателното поле.
Левски е отборът, който вдъхновява и множество футболисти от цялата страна. Левски е и отборът с най-дълбоки корени и традиция. Въпреки водещата си роля, въпреки своя статут не само на столичен, но и на най-популярен клуб, Левски е клубът, който десетилетия ражда своите таланти, той е клубът с най-добрата детско-юношеска школа в страната. Неговото име, история, футболни любимци и атмосфера са най-притегателните за децата. Левски не само черпи от своята школа, но тази школа има съзидателната сила да дава на българския футбол и едни от най-големите играчи в историята му, които обаче по една или друга причина не са успели да продължат изявите си на “Герена”. Достатъчно е да посочим, че юноши на Левски са Пешо Величков, Александър Шаламанов-Шами и Никола Цанев.
Именно този неповторим, демократичен, свободен и горд дух, който носи футболният Левски, е в основата на желанието на комунистическата власт да унищожи и заличи отбора. Многократни са тези опити. И проявленията в тази посока са десетки и десетки. Може би най-крайният представител на комунистическата нетърпимост и - направо казано - омраза и желание за унищожение на Левски е Милко Балев - дясна ръка на Тодор Живков в последните години на диктаторското му управление. Балев е известен с “крилата фраза”: “Не всеки левскар е фашист, но всеки фашист е левскар”. Мнозина комунистически гаулайтери през цялото време на десетилетния съветски режим у нас наричат Левски “фашиския отбор”. Да, юноша на този “фашистки” отбор, играл две години с фланелката на първият тим на Левски, е и “живата торпила”, героят от защитата на София по време на Втората световна война – пилотът Димитър Списаревски.
“Антифашистите” от компартията на няколко пъти се опитват да унищожат клуба, удряйки го в сърцевината - отнемайки името му. В края на 1949 Левски е прекръстен по сталински образец на Динамо. Това става непосредствено след като Левски след три епични финални мача печели Купата на съветската армия срещу новосъздадения отбор на комунистическатна власт - ЦСКА (тогава с едно от многото си други имена). Така Левски прави дубъл, тъй като е и шампион без загубена среща. В края на 1949, с извършена тотална реорганизация на спортните клубове в страната - след преминаването им на производствено-териториален принцип - Левски е лишен и от основни свои футболисти като Валяка, Пачеджиев, Апостол Соколов. Въпреки това и през следващата 1950 Левски отново е шампион и отново прави дубъл като отново печели след три мача срещу ЦСКА (тогава под името Народна войска) Купата на съветската армия. Този път мачовете от финала за Купата се играят на новопостроения стадион на ЦСКА в Борисовата градина (наречена “Парк на свободата”). В същото време “народната власт” отнема клубния стадион на Левски, построен през 1934 в същата тази Борисовата градина до езерото Ариана. Игрището е разрушено и на негово място започва да се строи нов национален стадион – бъдещият “Васил Левски”.
Още в първите дни след черната дата 9.9.1944 Левски дава и своите физически жертви – комунистите убиват вратаря Ради Мазников (32-годишен), както и бившите “сини” играчи Коста Жеков-Боруна (35-годишен) и Кирил Цветков (34-годишен). Любомир Стамболиев - избран в анкета на вестник ”Спорт” за най-популярния български футболист за 1942 г., както и Захари Радев са изключени от физкултурното движение, като първоначалната идея е правата им да бъдат отнети “завинаги”.
Все пак след смъртта на Сталин името Левски отново е върнато на клуба. А от края на 50-те години пък Левски сформира своето легендарно нападение, което е в действие в продължение на десетилетие: Христо Илиев-Патрата, Теко Абаджиев, Жоро Соколов, Димитър Йорданов-Кукуша (впоследствие Георги Аспарухов), Сашо Костов. Този атакуващ екип остава запазена марка не само за ефективност, но и за артистичност, красота и разкрепостеност в играта.
Левски безусловно е заслужил прозвището си “отбора на народа” – в смисъл на отборът, развличащ и даващ надежда и утеха на хората, живеещи под гнета на комунистическата диктатура. Алтернативният отбор, отборът с дух, атмосфера и ценности, влизащи не само в противоречие със законите на терористичния режим, но и уязвяващи и притесняващи дълбоко този режим.
Неслучайно в самото начало на 1969 Левски е “арестуван”, като е обединен с отбора на МВР и Държавна сигурност – Спартак София. Името му съответно стана Левски-Спартак. Това е пряк резултат от Чешките събития от 1968 и страха на властниците от публиката на Левски - като най-масовата опозиционна сила в страната. Разбира се, тук става дума и за параноичен страх. Но са налице и поводите за страх, и за притеснения, и за бяс. Легендите и до наши дни разказват как по време на Световния младежки фестивал в София през лятото на 1968 чехословашката делегация на стадиона започва да скандира “Левски, Левски”, а публиката на “сините” й отвръща с възгласите “Дубчек, Дубчек”. През есента на същата година Левски унизява ЦСКА с митичното 7:2, след което следва поредното запомнящо се шествие на привържениците на отбора до паметника на Апостола на свободата в центъра на София. Радио Белград пък съобщава: “Отборът на народа в България - Левски победи отбора на властта - ЦСКА със 7-2”. Въпреки насилственото слагане на милиционеро-кадесарски пагони върху раменете на Левски, духът на Левски остава същият. Публиката скандира: “Левски беше силен, докато бе цивилен”, “И преди, и сега Левски значи свобода”. Текстът пък на един от най-популярните рефрени на “синята” публика (“България има много природни богатства...”) е написан от Борис Арсов – политически противник на режима, емигрирал впоследствие в Дания, където развива активна антикомунистическа дейност. За това той е отвлечен от Държавна сигурност и впоследствие е убит в килията си в Пазарджишкия затвор.
През 1985 споменатият вече Милко Балев (известен и като “болен” привърженик на ЦСКА) нанася един от най-тежките удари върху “синия” клуб. Към този момент Левски доминира в българското първенство, спечелил е втората си поредна шампионска титла, притежава млад, но, според мнозина, комплексно най-силния отбор в историята си, направил е запомнящи се мачове в евротурнирите, пред прага е на европейски пробив, неговите футболисти са гръбнакът на класиралия се за световните финали в Мексико’86 национален отбор, а помощник-треньор на представителния ни тим е старши-треньорът на “сините” Васил Методиев-Шпайдела. В същото време този Левски е победил и седем пъти поред ЦСКА, като на вътрешната сцена e изместил на втори план този отбор на “армейците”, който вече е детронирал европейските шампиони Ливърпул и Нотингам. По инициатива на Милко Балев са наказани с лишаване от състезателни права “завинаги” четирима водещи футболисти на Левски – Борислав Михайлов, Пламен Николов, Емил Спасов и Емил Велев. Наско Сираков е отстранен за една година, както и Мирослав Байчев. “Завинаги” е изхвърлен от футбола и треньора Васил Методиев. Левски получава и новото си име – Витоша. Но клубът все пак печели нещо – губи формалната си връзка с Държавна сигурност. Под давлението на “балансьора” Тодор Живков и ЦСКА претърпява – несравнимо по-малко – щети. В “червения лагер” най-сурово е наказанието на напълно неизвестния по това време 19-годишен Христо Стоичков – и той е изгонен “завинаги”. Изгонен е и треньорът Манол Манолов – голямо име в българския футбол. За една година извън терена остава и защитникът на “армейците” Васил Тинчев. В същото време скандалният съдия на двубоя за Купата на България между двата отбора, станал повод за разправата с Левски – Аспарух Ясенов (Ахмед Яшаров допреди “възродителния процес”), както и един от главните провокатори на терена - Георги Славков - изобщо не са наказани. Друг също основен провокатор - Костадин Янчев - получава най-малкото наказание - 3 месеца (просто защото няма как – има червен картон в мача). Именно в тази крещяща несправедливост се крие и умишлената показност на тази репресия срещу Левски. След една година играчите са реабилитирани, но са насени множество непоправими щети. В личен план най-тежката е може би за най-възрастния от наказаните футболисти - Емил Спасов, който за първия червен картон в кариерата си, трябва да плати със забраната да облече фланелката на Порто, с който има вече подписан 4-годишен договор и който отбор става европейски шампион 2 години по-късно. Трябва да се каже, че същият този сатрап Милко Калев Балев е човекът, който няколко години преди това изхвърля - наистина вече завинаги - от футболния терен един от любимците на “синята” публика през 70-те години – Кирил Миланов-Байко. За него публиката на Левски обаче тогава пее: “Върнете Киро Миланов – нашият любимец”. Същата тази публика никога, дори под ударите на милиционерските палки - и на самия “Герена”!, не скандира името Витоша (за разлика от феновете на ЦСКА, скандирали новото си “име” Средец).
По този начин Левски не само премина през 45-те години комунистически терор - изправен и със заслужен ореол на опозиционен, различен, свободен отбор, но излезе и още по-популярен и закален от това трагично време за България. Разбира се, илюзия е да се смята, че физическото оцеляване на клуба през този период в страна като България би било възможно и без подкрепата на някои висши партийни функционери - като Цола Драгойчева и Борис Велчев, например.
След 10 ноември 1989 обаче и с “идеята Левски” в немалка степен се случи това, което се случи като цяло с българите и държавата им. Тогава, когато свободата нахлу и по тези земи, Левски - “отбора на народа” – вместо да се въздигне по-високо, падна. С него се разпореждаха еднолично - в лицето на Томас Лафчис, приватизираха го на безценица “свои хора”, прекъснаха трайно традицията отборът да се опира на своята детско-юношеско школа, позорно се изгавриха и не приеха на няколко пъти (по времето на Лафчис) обратно на “Герена” – Божидар Искренов – “синьото знаме” (както тогава го нарече спортният журналист Асен Спиридонов), на фланелките бяха поставени буквите на “борческа” групировка, най-популярният клуб стана инструмент и за правене на политически имидж и упражняване на влияние. И “синята” публика прие всичко това. Срещу някакви титли и някакви победи срещу ЦСКА. Но по начина, по който го прие, излеждаше, че би го понесла дори и без титлите и победите.
Сега, за 90-годишния си юбилей Левски остана без отличие. Но... се появи лъч светлина. Волю или неволю – но факт! В зловонното корупционно блато на следдесетоноемврийския български футбол Левски игра честно, когато мнозина, които не го обичат, го обвиняваха, че той - като “новопривилегирования” клуб - ще си изтъргува под масата шампионска купа за юбилея. Мачовете срещу Родопа, Черно море и Ботев Пловдив, естествено нямаха нищо общо с красив, артистичен, майсторски футбол – вече позабравената десетилетна марка на Левски. Тези мачове обаче имаха друга красота. Без която няма истински футбол, няма голям футбол. Няма и Левски. Честната игра!
Тодор Янакиев
